Отварям очи в 5.59, минута преди да звънне алармата. Поемам пробно по-дълбока глътка въздух за да се уверя, че воалите от пъстрият свят на сънищата са се оттеглили под мен и сега съм в другата плоскост. Изправям се, и се протягам. Докато кръвта в тялото ми се пръсва към крайниците за да ги ороси, за секунда пускам съзнанието си да се изстреля в неопределена посока. Излитам през прозореца и се насочвам към слънцето. Прелитайки през един протуберанс, решавам да свия рязко. Заобикалям слънцето и с три скока отивам до края на времето, което всъщност не съществува. Гледката е величествена - безкрайно пространство без никакъв шум, нишките енергия са съвсем малко. В далечината една огромна сянка поглъща бавно една от нишките, въртейки се около абстрактните орбити на абсолютното нищо. Част от нищото, което е все пак нещо - по-нисък интензитет на нищото, което смила по-високочестотните нишки енергия. Усещам присъствие до мен и забелязвам друг разум. Вече знам всичко за него, както и той за мен - идва от съвсем друг край на вселената, от мястото къдто се намирам аз, цивилизацията им отдавна е изчезнала от материалното и сега всички са туристи. Поканих го да се посети планетата ни за няколко телесни цикъла. Оставих го да наблюдава как безкрайно бавната сянка се усуква около нишката и със силен тласък се върнах обратно в тялото си. 6:01, безмислен рекорд, взимайки в предвид, че времето не съществува…

Posted in: Отвъд яйцето | Comments(0)